Вчера се върнах- дойдох, отворих вратата и света в двете стаи не беше помръднал...а сякаш цялата планета се бе завъртяла пред очите ми- непознати места, градове, влакове и гари, други, чужди къщи и места пълни с хора, хора, хора- онези които живеят там, от другата страна.
Когато се събудих в Бремен от светлината на прозореца зад двуетажните легла в хостела си помислих с какво познавам това място- чие е то, ако не мое, когато аз съм там...и по- късно, когато закусвах между всичките малки червени тухли на гарата, пак усещах, че съм вкъщи, че пия кафе на моя диван, а пред мен излиза един цял свят, не от телевизор, а от някакъв нов източник на информация- реалността. И през машината за билети този свят се превърна в друг- още по- голям и само за половин час мой- Хамбург, огромна улица която свършва в островърха кула на някоя си църква- на моята църква. И тогава всичко което аз имах от това място бяха тротоарите, колите и фасадите по продължение на тази линия
асфалт- единственото което познавах. Както казваше Неруда, тогава откривах света без палто- нямаше нищо което да ме пази от целия живот пред мен. Легиони от моменти през двата предишни дни ме караха да се чувствам беден, заради това че замених малкото споделено пространство за онази улица, която притежаваха очите ми в същия момент. И някак си света спря да бъде мой със всичко загубено през машините за билети и червените тухли на всичките гари- денят свършваше, а следващия влак тръгваше към края на обозримата вселена. И трябваше да се кача, защото онова което мислех, че притежавам се стопяваше и скриваше, докато не остане само един уличен ъгъл на който да се срещна със нощта, забравен от сградите 
и островърхата кула. 'Който открие кой съм аз, ще разбере кой си и ти, и кога и къде. Но преди, аз намерих границите на несправедливостта- гладът не беше глад, а сякаш мярка на човека..." Отново бях натикан нататък, сякаш към някакъв концлагер, а толкова не исках да тръгвам, да се разделям със всичко хубаво, което чух- онези два дни бях от другата страна, при живота, а не при нечовешките съдници- сградите, глада и пътя на никъде. И човека го нямаше....метрите ставаха километри, а гладът пробиваше дупки в мозъка на хилядите живеещи в страх, че няма да се върнат...в моя мозък."откривах
законите на страданието,
изцапаният с кръв трон на златото,
уличницата свобода...
И тогава престанах да бъда дете,
защото за моят народ живота не бе позволен,
а дори и смъртта бе забранена"
Влязох вкъщи и знаех, че искам да не съм тук, да съм от другата страна с вас.
